Бях казала.
Тук някъде.
Преди време.
И пак ще го кажа.
Обичам да пътувам с влак!

И пак е до Пловдив, но този път е различно. Различно не само защото не отивах на лекции, но и за сефте ми направи толкова силно впечатление кой с какво се занимава по време на път. Наблюденията ми, разбира се, не бяха върху всички пътници във влака, ограничих се до тези, с които споделях едно купе. Имената са измислени, най-вероятно не съм познала с реалните им такива.

ПАБЛО
Пабло доста ми хипстърееше. Изобщо не му отива, ама той си знае. За 2 часа не отлепи поглед от едно списание за културни теми, започващо с L’….... и стигна само до половината – странно. По-чудно ми бе как не оглуша от музиката, която уж си я е пуснал на слушалки, но всички в купето слушахме. 

ДЕТЕЛИНА
Дама, добре сложена, прилично облечена, видимо чукнала петдесетака. Не се занимаваше с нищо, може би освен със собствените си мисли. Издаде я начина, по който седеше – като първокласничка на 15-ти септември – изпрвен гръб, ръцете на скута, вперила поглед в небитието. И така през целия път....аз лично бих се изнервила.

ГРИГОР
Чичо Григор си стоеше кротко в ъгъла и цъкаше нещо на телефона. Явно му писна или е решил да спести малко батерия, заряза телефона и извади доста контрастиращият със списание L’….... вестник „Железничар”.  Дойде ми малко шок, но много бързо си обясних появата на точно този вестник в ръцете на чичо Григор. Междувременно ми звъни майка, на която недоволствам и хвърлям леки обиди към така свидните и мили родни железници– почти съм до Костенец, а още не ми е проверен билета, да не говорим, че влака е препълнен и има правостоящи хора. Стана ми малко неловко (ама много много малко), че така обиждам, когато чичо Григор си съблече якето и в лицето ми се навря надписът „БДЖ” на елечето му... Поне мистерията на вестник „Железничар” бе разгадана!

АНДРЕЙ
Анди е еволюриалата версия на Пабло. Поне на външен вид. Спортно-елегантно-неглиже стил (има ли такъв стил всъщност?), хубав часовник, лъснати чепици, марково сакенце, гушнал таблета и гледа някакъв филм, който не успях да разбера кой е, въпреки че доста старателно и почти незабележимо се кълчотех, за да мерна поне една сцена, но уви...

ДИМИТЪР
Пък Митко го раздаваше много работно като за събота около обяд, колкото и да беше неглиже. В началото пишеше нещо като план за Виенска не-знам-си-какво, после водеше разговор по телефона за някакви доставки и счетоводни неща, и накрая извади списание Gewinn (от нем. – печалба), което след кратко съветване с Google, се оказа австрийско бизнес списание, което пък от своя страна обясни плана за Виенската не-знам-си-какво.

ЛИЛИЯ (името си е истинското)
И ето ме мен! Седнала до прозореца, слушайки Helloween и забила нос в Дъ-то на Прасчо – в почивките обикалям с поглед хората около мен и им измислям имена и истории! Красота! Ама нееее, да не си помислите, че буквално съм забила нос в розовото Д на Прасчо. Не, не. „Дъ-то на Прасчо” е книга, която чета повече заради асоциацията ми на героите с разни хора, отколкото заради философската й насоченост.

А! Ама то ние сме пристигнали в Пловдив – чао Пабло, Детелина, чичо Григор, Андрей и Димитър!